EXIT OF ME ( 2011 )

За началото на 21 век на Балканите не разполагам с много доказателства, но веднъж в годината имам радостта да ви представя поне едно от тях.

Пак припалвам културната революция на Запад от нас, и по-конкретно – музикалния феномен Петроварадин (където свършва Нови Сад ) през юли, после белградския бирфест през август, септемврийската лесковачка рощиляда, надсвирването в Гуча и др. В този смисъл Сърбия е „най-лепша”, а след последния фестивален ден на Екзит 11 гостите вече преживяват любими пост-приключенски душевни травми, като проява на някаква благодарствена депресия, която ги кара да се чувстват изоставени, размазани, вдървени от неизвестност и с прехапани езици – точно както шофира баща ми!

Уникалните посещения на Екзит били в нормата, т.е. 250-300 хиляди, но в моите очи те минават милион. Де да беше случайно, но вече притежавам постоянно и натрапчиво усещане, че ако ще да паднат половината артисти (поради калпав самолет), или  пукнат Джей Кей не се появи (поради криви плочи), феновете от цяла Европа (без Русия) пак ще се съберат, за да се освободят гратис. И ако трябваше да се хвърля нещо лично в Дунав, та пак да се върнеш на Екзит, реката щеше да се задръсти и отбие от безценни хладилни чанти.

Веднага пускам прегледа преди основните събития, преди нашите общи знаменатели като Джамирокуай (Jamiroquai) или Ник Кейв (Nick Cave), начело с уговорката, че ако сте търсили нещо по-така, пак шяхте да си хванете, и ако си мислите че Екзит е приключил, веднага трябва да потърсите помощ.

Наша си традиция е да се започва с непростимите забележки, с нещата, пред които си затваряш очите, въпреки че те напушва гражданско недоволство и неподчинение. Скандална температура, поради която се разнасяш като сак с панталони и виждаш само леда в кофите с енергийни напитки, много хора, поради които от фризерите бие ток, спекуланти с по-евтини билети от оригиналните, нахални волейболистки, които продават ракия в епруветки (1евро), безплатни фланелки с надпис “Хубаво е да се чувстваш полезен”, при това черни. Паяци, които вдигат колите, които пречат. Полицаи, които изправят младежи, на които им се лежи по очи. И капка не капва от ниските, смръщени пясъчни облаци, които се носят след тълпите, поради прекалено многото продадени и подарени на такива като мен ”пролази”. Но то и в София пиле не може да прехвръкне през въздуха. Да не забравя и това, че няма от къде цвете да купиш, за да го поднесеш на любимия изпълнител.Да, цветя в Нови Сад (и по пътя до там) не се продават, защото растат свободно навсякъде, където няма дървета.

В интерес на истината крепостта очебийно е тясна за мащабите на събитието, и все по-тясна ще става, защото туристите се изливат в нея с часове - по моста и покрай реката откъм Екзит Вилидж, все едно следите без фокус вихъра в 2-та края на метрото, в час пик. Което едва ли не налага на изоставащите злоупотреба с хранителни добавки за късогледство. Аз непрекъснато скъсявах разстоянията с плескавици. Плескавиците можеш да спреш само с нефилтрирано пшеничено пиво. А така и пари се спестяват, защото белото сръбско е хем по-евтино, хем по-хубаво. Достъпът на случайни хора във ВИП зоната и пресцентъра трябва да се ограничи. Номерът с повече качество в афиша, за сметка на количеството очевидно не минава. Това, защото няма как да гледаш повече от 10 концерта без предпазен колан, а ако си машина - без да скъсаш ремъка на ангренажа или водната помпа. За сам човек и 5 са много. Аз видях 6 защото от време на време се връзвах за някоя упътваща табела.              

По принцип да отидеш сам на Екзит е равно на опит за душевно самоубииство! Редно е да те връщат от бариерата, ако не си с любим човек. Известно е че сам  така можеш да се съсипеш, че и 10 бири да не те успокоят, и 10 часа сън да не те съживят. Между другото в Сърбия след 10-тата бира обичам да ги броя, защото у нас след 3-тата не мога да броя... прощавайте, но без да искам се загубих в самопризнания, което не е трудно и в добродушната реалност на крепостта. Все пак ще ви преразкажа нещата възбудено и объркано, защото така се чувствам. И защото вече имам 4 групи, които мога да гледам постоянно, една след друга, или една и съща, като едно време в киното на централна гара. Стига Grinderman, Stereo MCs, Faitn No More или Manu Chao да са ми на  не повече от 400 км. криеница с катаджиите. По подразбиране е, че каквото и когото споменавам, задължително съм го консумирал тук.  Ясно ви е, че крия от неудобство и други лични фаворити. И като всяко спящо грозно патенце съм се събуждал от безпардонното слънце на най-невероятни местенца. Без паника, схващания или ухапвания.

За Ник Кейв, който ми е нов, освен на картинка и на касетка, ще бъде най-лесно в 2 думи - нямам подходящи. Единственото, което уцелих в очакванията си за неговата (успоредна на The Bad Seeds) група беше червения плюшен салон за сцената. Всичко останало ме скандализира. Този дърт австралийски помияр (в моите представи) се оказа  истински разярен бик, но с изгубени благороднически документи. Непознат, немил, недраг, невъзпитан, ожесточен и страшен за децата рок, със силата на къртач и лудостта на Пистълс. Искал съм да го видя този криминален пич, въпреки че много по-свирепи съм си тананикал, и точно на Екзит е трябвало да стане. А Уорън Елис (Warren Ellis), който е дясната ръка на Ник в много проклети проекти, е не по-малко достоен за кладата, на която палят човеците с необикновени способности. Той свиреше на някакви китари - играчки, и от време на време ковеше казани. Представете си моряк след 12 месеца плаване или избягал политически кокошкар. Когато го мернах за първи път бях готов да се закълна че това е касапинът - цигулар  на Gogol Bordello! Почти на всяка песен Ник пребъркваше противника, в смисъл – тъпчеше публиката с островърхите си обувки. Вдигна кръвното поне 10 пъти. И то в началото на предстоящото им турне. След концерта, който започна с изнервящото закъснение от 5 минути, аз бях като на важен изпит – предавах само бели листа. Нямаше смисъл да пускам перката за Лайбах, или да запичам в депресия...къде съм сега, а утре къде ще бъда. Евакуирахме се бързо към денонощните павлиони, уж за сувенири, без дума да си разменим, та да не се развали магията от незабравимия концерт, а и да не сънуваме вълци-вдовци.

2-3 часа по-рано бях балансирал течности в същата пресечна точка на правосъдие, от където няма връщане, разбирайте Мейн Стеидж, един вид точно между лука и дъската за рязане, защото зад гърба ми се завихряше мега-фурия от фенове на големи имена като Портисхед (Portishead). Аз също ги знам добре, защото от 15 години имам техен концерт на dvd, което обаче не съм гледал. И поради това си бях казал, бре, на крака са ми дошли тези брит-легенди на трип-хопа (което е странно, защото нямат нищо общо с Трики примерно), аз ли няма да се класирам за нещо по шик-шик ?? И без никакви официалности или маневри покрай сцените, точно като пиян руснак, от вратата се бях центрирал право в наказателното, а около мен  имаше нужната арт-атмосфера и налягане. Портисхед са безумни професионалисти, защото могат хипнотично да ти показват музиката, когато тя е трудна или откровено не става за слушане. Аз няма да си отхапя ръката, ако ми се спука любимата чашка, ако избяга кучето, или не мога да си намеря портмонето, а г-жа Портисхед е точно такъв тип неудача – плаче че някой и е спал в леглото. Въпрос на вкус и настроение. Не ме разбирайте погрешно, защото наистина нямам за какво да се хвана, ако ще и нарочно да им търся забележки. Портисхед са артисти с неповторим финес и бизнес класа .Това с асоциациите са бели кахъри, и аз съм горд, че като млад конструктор вече съм си избрал музика за случаите, в които конструирам самоделни бомби. Ще ги запомня с добро, въпреки че по някое време ми се стори че съм притеснен и ще трябва пак да се пробвам в наздравици и прегръдки с непознати, които това и чакат, защото имат съответните табелки.

Само ден по-рано на същата сцена се покосих от спокойното величие и обгрижващо присъствие на друга британска звезда, за която е трудно да повярваш,  че сте си срещали очите от 5 метра. Музиката на Джамирокуай (Jamiroquai) е неподвластна на изтъркване, а и подлежи на комплименти, при това не само защото няма радио, което да не го върти. Шоуто беше супер стилно и достъпно едновременно, без нищо излишно, т.е. пропуснато,претупано или прекалено. Добро припомняне, че звукът на Екзит традиционно си е по-добър, отколкото на диск,  а г-н “Превишена скорост” е  по-атлетичен, артистичен, позитивен и доволен от живота, отколкото се знае за него, а то много не се знае. Без напъване и прихлъзване групата му се подчиняваше и радваше не по-малко от комарите на цялата поляна. Според мен е влюбен. Истински бог в това, с което се занимава. Спомена, че бърза за Лондон, но нямаше вид на човек, когото го чака работа. Траклистът на хитовете и бисовете е всеизвестен, без изненади.
Предишният ден бе нарочен от мен за подготовка, което ще рече за забележителности като Екзит вилидж, плажа на къмпинга и подвижното градче от магазинчета.  Това обаче е за друга книга, а не за пикантен репортаж.

В първата вечер на фестивала при мен заигра пръчката на съвестта и не можах да се спря. То не бяха само колегите, с които трябваше да се поздравим, но така и не ни стигна времето да продължим, не бяха само българските групи на Експлозив арената, или само героите на Фюжън сцената, с които си бях решил да се стресирам... От жегата със сигурност ще пропусна нещо интересно, но за най-важното си бях на първа линия. Сбъднах си House of Pain, въпреки че в началото се уплаших  че съм подранил и съм попаднал на някакви нездрави имитатори на House Of Pain. Нека обясня защо ги харесвам. Защото заедно със Cypress Hill те във всяко едно отношение са първите,  които ме свалиха с достойнство на чуждата до тогава, но модна пързалка на хип-хопа, по цяло чудо актуален и до днес. Първите и последните, защото нямат равни. Евърласт (Everlast) беше определено сериозен, вглъбен и трудно подвижен, но дано е било заради гащиризона. С лекота изсвириха, при това с живи инструменти и 2 комплекта барабани песните от първите два албума, че и направиха 2 пъти по-дълги версии на всичко бандитско, що беше останало. Нито за миг не прозвучаха старомодно, наивно или фалшиво..все пак Евърласт е добре дошъл гост музикант в частните имения на Плейбой. По всяко време го пускам и у нас.

Бейрут (Beirut) се казва групата, с която спокойно можеше да свърши или да започне всичко на Екзит, т.е. на този свят, като второто един вид се получи. Свирят основно на духови инструменти, на които не им знам имената. Американци са и са на възрастта на преуспяващите ни футболисти. Обаче на сто процента си живеят добре в хипарските години. Нямат вид на преуспели. Правят тежка, тържествена и точно адресирана към свободата музика, и както прославят Брегович, така могат да интерпретират и Равел, за което не са се сетили, защото не им трябва и защото сърцата на техните вдъхновители от ромски произход са по-широко скроени. Бейрут е група, която прелива от непознати, забранени или забравени послания и енергии, като романтика и носталгия, фанатизъм и традиционализъм, при това в причудлив, но привлекателен от първо слушане евро-балкански ритъм. И малката Фюжън арена стана световна, и толкова двойки на магаре сред посетителите не бях виждал…което означава че следва буря през 2012г, драги приятели. Предварително нахвърляните неща си личат, а тук и в последствие нямат място такива. Бъдете сигурни, че съм наснимал за вас почти всичко, което си заслужаваше, в това число лебеди, часовникова кула, детска кухня ,самоходен казан за ракия , и много добри хотели, в които седиш точно 5 минути , ако нямаш работа.

  Автор: Антон Георгиев