Steve Lukather от TOTO в ексклузивно интервю

Прочетете пълната версия на интервюто със  Steve Lukather, дадено специално за Star FM и любезно предоставено ни от радиото за FM+. Със Steve разговаря Александра Костова. Чуйте и записа за пълната. нецензурирана версия: 

      

-        Здравейте, мога ли да говоря със Стив Лукатър?

-        Имаш ме, бейби.

-        Здравей, бяха ми казали да търся Джордж Клуни, но много повече се надявах да поговоря с теб.

-        Всичко е наред, истината е, че Джордж ми е скъп приятел, това е наша малка шега. Той, разбира се, никога не би се регистрирал под истинското си име. Правех това и със Сами Дейвис Джуниър, когато беше жив. Винаги те глезят.

-        Надявам се, че не е прекалено рано в Германия, за да си поговорим малко за музиката ви и предстоящия ви концерт в България?

-        Давай!

-        Всъщност, как върви турнето засега? Харесва ли ти реакцията на феновете?

-        Това е най-успешното турне, което сме правили от не знам колко време насам. Цялото това нещо, албумът, турнето, DVD-то, отвориха цял нов свят пред нас. Продадохме 14 хиляди билета в Амстердам, чувстваме се страхотно и нямаме търпение да дойдем и да видим и вас, отдавна не сме се виждали.

-        Така е.

-        И шоуто е страхотно, правим по повече от 2 часа концерт всяка вечер, с всички хитове, плюс новите неща. Бандата свири страхотно, с нас са Лени Кастро, Дейвид Хънгейт от оригиналния състав, петима сме  заедно от онова време. Джоузеф никога не е звучал по-добре. Целият ни екип е страхотен, осветителите, озвучителите... А и ревютата са отлични. Почти сякаш преоткриваме себе си в нов образ. Като едно малко възраждане е, на класик рок бандата, на която не се налага да се бори чак толкова – отзивите в медиите са чудесни, в Америка отново ни показват по телевизията – всъщност нещата вървят толкова добре, че ме е страх да кажа каквото и да е, за да не ги урочасам.

-        Всъщност като се има предвид качеството на ТОТО, това не би трябвало да те изненадва, а ти звучиш почти изненадан от добрия прием.

-        Знаеш ли, никога не ни е било лесно, никой никога не ни е поднесъл нещо на тепсия. Има групи, които са любимци на пресата и всички ги коткат, до тоалетна не могат да отидат, без да пуснат гълъби в тяхна чест. Има ги и онези като нас обаче, които е трябвало да се борим за признание от първия ден – и така почти 40 години – и когато  вратите се отворят и грейне слънцето, ние не може да не се питаме „Истина ли е това, или сънуваме?“ Искам да кажа, да, имали сме успехи, но никога без битка или поети удари. Въпрос на постоянство е – виж ни, двама членове от групата починаха, през главите ни е минало всичко възможно, което може да се случи на една група – неща, които биха убили повечето групи преди десетилетия. И въпреки това ние все пак успяваме някак да се оттласнем от тъмнината към светлината, няма как да го опиша по-добре. Били сме съдени от трима мениджъри, от звукозаписни компании – лудост е това, през което сме минали. И когато погледнеш историята ни, ние не сме като никоя друга група в историята.

-        При всички лични проблеми, смени в състава и загуби, вие винаги възкръсвате като Феникс, отново и отново. Има две строфи в „Burn“, една от любимите ми в новия албум, които гласят „Виж как димът се кълби над разбитото ми сърце, няма сила на земята, която да ни раздели“. Мислиш ли, че по някакъв начин отразява историята на групата, особено след скорошната загуба на Майк Поркаро?

-        Знаеш ли, това й е страхотното на музиката – всеки може да вземе текста и да му придаде свой личен смисъл. На мен ми се е случвало с много песни, които съм писал – на всички ни се е случвало, особено с любовните песни и хората ги отнасят до себе си. Що се касае до „Burn“ - да, нещо определено винаги ни е дърпало обратно един към друг. Аз напуснах, бандата се разпадна в края на 2007. Събрахме се, за да помогнем на Майки с потресаващите сметки за лечението му и разходите по дома, децата, образованието им – такива неща. Той беше басистът на групата. И с падането на продажбите на албуми покрай развитието на интернет, неговите доходи вече не бяха големи и дълговете му нараснаха. Защото застраховката далеч не стигаше, за да се бори със съсипващата болест, на която й трябваха 8 години, за да ни го отнеме. Страданието, което преживя и той, и семействтото му, беше невъобразимо. Така че през 2010 се събрахме отново, с идеята, че правим само това единствено турне, за да му помогнем - и край. Когато Джоузеф и Стив Поркаро се върнаха, и Дейвид дойде, се видях отново в компанията на приятелите си от гимназията, а групата започна пак да звучи като преди – доколкото можеше, без Майк и Джеф. Това беше началото, но успехът и енергията, които преоткрихме бяха толкова поразяващи, изкарахме си толкова добре заедно, че си казахме: „Искате ли да го направим и догодина?“. Нещата продължиха от там, трансформираха се в лайв DVD и чак тогава разбрахме, че наш бивш мениджър – след него се бяха сменили вече двама – е подписал договор и ни казаха, че ако изобщо ще правим нещо, трябва да е пълноценен студиен албум. И ние „Какво? Ама ние сме уволнили тоя тип!“ Оттук започнаха истории с адвокати и съдилища и се оказа, че трябва да запишем албума. Но вместо да скалъпим нещо набързо и да запишем някой блус албум примерно, колкото да изпълним договора, ние си казахме: „Ако изобщо ще правим това, ще запишем страхотен албум“. Според нас ние направихме точно това и съдейки по успеха му, позициите в чартовете и ревютата, мисля, че решението ни беше правилно.

-        Да, особено като се имат предвид нееднократните завления на групата да не очакваме нов материал, и тъй като мина почти десетилетие след Falling In Between, определено вече губехме вяра.

-        Точно десет години всъщност, от момента, в който започнахме да работим по албума и да го записваме – досега са 10 години. Интересно е, защото конфигурацията в групата, която записа албума, не беше записвала заедно от 1987 – Джоузеф, Стийв, Поркаро, Пейч и аз – не бяхме записвали заедно нов материал от 25 години. Винаги сме били приятели, разбира се, това е важно между Стив, Джоузеф и мен, винаги сме поддържали близко приятелство, дори когато не са били в групата. Само с един човек нещата приключиха зле. Но когато Саймън Филипс напусна, си останахме близки приятели. Той напусна, защото искаше да бъде Саймън Филипс, а все беше нечий заместник. А той искаше да прав свои неща, сам да си е шеф, да прави музика, както той я разбира. Бих работил с него отново на мига, ние пак си се обичаме. Както казах, като Феникс, възкръсващ от пепелта сме. Не могат да ни ликвидират, а сега имаме по-голям успех от когато и да било. Буквално чукам на дърво в момента, много сме благодарни за това възраждане и преоткриване. И много се забавляваме. Всички сме суперздрави сега, всичките простотии с пиенето, дрогата и купоните са зад гърба ни, приемаме работата си много сериозно и искаме да представим възможно най-доброто шоу всяка вечер – много сме последователни в това. Всички са в страхотно здраве и  приповдигнат дух, така че като се има предвид, че групата е на почти 40 години, ние свирим, все едно сме на по 20.

-        Всъщност като фен – и го казвам от името на всички фенове – сме много благодарни, че размислихте и записахте нов материал...

-        Ами елате тогава и ни гледайте!

-        Разбира се, че ще дойдем!

-        Не сме го правили толкова отдавна, че кой знае дали ще има следващ път!

-        ТОТО 14, разбира се, е фокусът на сетлиста в това турне и дори бегъл поглед върху състава ви разкрива нещо наистина забележително – почти всички в групата са еднакво добри вокалисти. Как така? И как решавате кой какво да пее?

-        Ще бъда честен с теб – Джоузеф вдигна летвата толкова високо, че с Дейвид наблегнахме на гласовете си и поработихме с вокални педагози. Просто искам да сме неизменно на високо ниво всяка вечер – в свиренето, в изпълниенията, в целия начин, по който живеем. Всички са станали по-добри, вместо по-зле. Има групи, в които примерно вокалистът се амортизира и едвам издържа. От друга страна Джоузеф не е правил това от 25 години, така че сега гласът му е по-добър, отколкото беше през 1987, ако щеш вярвай. За него е все едно е намерил стар Лес Пол под леглото и се чуди „Леле, това пък как се получи?“ Не е амортизиран изобщо, силен е. Тук няма лъжа и измама, няма моделиращ софтуер – всичко е абсолютно истинско. И много се гордеем с това. Подкрепяме основните вокали с два беквокала, за да сме сигурни, че ще има харомонии.Страхотно.

-        Джо може и да е вдигнал летвата, но недей да си прекалено скромен – като си говорим за горене, ти беше човекът, който поддържаше бандата активна след загубата на Джеф...

-        Да, като хлебарките съм, оцелявам и след атомна война!

-        И слава Богу! Искам да кажа, че ти направи и невъзможното, за да поддържаш огъня в групата жив много дълго време, но плати и много висока цена за това. Усещаш ли сега тежестта по-равномерно разпределена помежду ви?

-        Да, но виж – сега се менажираме сами. Никой не ни управлява, а това преди също спъваше успеха ни. Не трябва да чуваме думата „Не“, нито трябва да плащаме на някого, за да краде от нас.

-        Че да ти казва и „Не“, освен това.

-        Точно, а аз не искам повече да чувам „Не“, затова сега всичко, което преди това беше „Не“, сега е „Да“. Взехме кариерите си обратно в свои ръце. Така че сега, ако има нещо, трябва да го кажеш на мен. Ако има лоша новина, ще ми я кажеш в лицето. Използвам този страх в своя полза. Не съм задник, просто трябва нещата да се казват в лицето на артиста, тъй като той е и мениджърът, и така всички си знаят мястото. И това работи, аз имам 40 години опит – никой не може да каже по-добре от мен какво се случва.

-        Да си кажем право, не е нужно да си задник, за да си честен, а ако артистът не може да е честен, защо изобщо да си дава труда?

-        Точно! Вече не приемам глупостите на никого! Аз съм честен бизнесмен, честно човешко същество. А също имам и сърце, грижа ме е за хората, с които работя – ние сме приятели от деца. Не бих перцакал приятелите си от детинство. А ние имаме и тази връзка, която не можеш да купиш, нито да произведеш изкуствено. Минали сме през всичко заедно – смърт, разводи, пристрастявания, финансови сполуки и загуби, успех и неуспех – цял един живот от неща и опит, които могат да споделят само приятели от деца.

-        След почти 40 години история, десетки милиони продадени албуми и куп награди, има ли нещо – каквото и да е – което искате, но не сте постигнали още, примерно Рок енд Рол Залата на Славата? Важно ли е изобщо?

-        Ами ние сме в залата на славата на музикантите в Нешвил, което е голяма чест за нас. Но ако се върна на това, че не сме като никоя друга група в историята, освен успешна кариера, ние сме свирили в хиляди записи, в някои от най-великите албуми в историята, Никой друг не е дори близо до подобно нещо. И при все това, ние сме напълно отхвърляни – съществуването на групата ни не е дори споменато в базата данни на Залата на Славата, какво остава като музиканти. Истината е, че това е организация, кояот не се базира на заслуги, а на личния вкус на шепа 70-годишни хора с тениски на Рамоунс. Срамота. Истината е, че не ни пука. Имам своята кариера. Залата на Славата... Наградите са ХУБАВО нещо, никой не ги отказва, но не се будя сутрин разстроен от това, че Ян Уенър от Ролинг Стоун не харесва групата ми, нали.

-        Не е като да трябва да се доказвате някому, нали.

-        Ние имаме неща за доказване пред самите себе си.

-        Да.

-        Дадена ни е тази възможност, която е дар Божи, и се опитваме да я оползотворим по няй-добрия начин. Така де, не съм на 20, краят е по-близо от началото, ако разбираш какво имам предвид. И когато губим своите братя, осъзнаваме собствената си смъртност, затова идеята е да оползотворим максимално всеки ден, да се наслаждаваме на всеки дъх, който поемаме. И когато погледнем към публиката, докато свирим, а тя пее с нас, е усеща такава еуфория, която е по-добра от всеки стимулант, не ти трябва дрога или алкохол за това. Затова сме на тази земя – за да правим хората щастливи и да извличаме страхотна радост от това. Това е прекрасна обмяна.

-        Когато си толкова реализиран, коя е най-голямата трудност, ако има такава? Какво кара теб и групата да държите стандартите си високи и все така да се стремите към съвършество, вместо мързеливо да си лежите на лаврите – а можете!

-        Защото не сме типа музиканти, на които това им харесва. Ние сме хора, които постоянно създават – правим музика за телевизията и киното, аз правя соло албуми и всякакви неща, пътувам постоянно – на път съм по 200 дена в годината, на турне съм с Ринго Стар... Ние просто сме работохолици и музиканти, нужно ни е постоянно да сме креативно стимулирани. Не сме някоя банда, която от 30 години обикаля с едно и също шоу, свири си хитовете, приключва и си прибира парите. Не можем да правим така. Всъщност БИХМЕ могли, но аз ставам всяка сутрин, и се упражнявам да свиря. Не защото ТРЯБВА, а защото ИСКАМ, заради самия себе си. Отдавна вече не е заради състезателния дух, а просто защото е нещо, което кара мен самия да се чувствам добре – усещам, че използвам мозъка и таланта, които са ми дадени, не искам да се усещам в застой.

-        Напомняш ми една фраза на Стивън Кинг, той беше казал „Аз не съм писател, защото мога да пиша; писател съм, защото не мога ДА НЕ пиша“.

-        Това е, точно!

-        И за теб ли е така? Виждаш ли бъдеще без музика?

-        Не знам как да се събудя и да НЕ свиря на китарата. В смисъл, аз пак мога да съм баща, пак мога да съм приятел... Е, не съм женен вече, но пък съм отличен приятел с всичките си бивши съпруги. Човек трябва да си е у дома, за да бъде женен, според мен, и това беше цена, която трябваше да платя. Но съм добър баща – децата ми ме обичат, всичките излязоха свестни хора, някои са вече големи, други са още малки.

-        Освен всички отговорности, с които жонглираш, ти си бил и част от смайващо количество албуми и колаборации, можеш ли да посочиш любимо сътрудничество извън Тото?

-        Най известната вероятно е Трилър на Майкъл Джексън, но ако само потърсиш в гугъл дискографията ни, тя си е смайваща. Хората почти мислят, че е шега – преди години някой беше сложил на една стена логата на всички групи и изпълнители, с които някога сме работили и изглеждаше като историята на рок енд рола. Свирили сме с всички! Поне един от нас е свирил с всеки в абсолютно всеки стил – от Ван Хален, до Зи Зи Топ, до Хърби Хенкок, до Майлс Дейвис, от Арита Франклин до Майкъл Джексън...

-        Като си говорим за оставена следа в музиката...

-        Да, един ден седя до Уейн Шортър, на следващия свиря редом със Слаш, така че всичко може да се случи в моя свят.

-        Дигиталната ера сближи хората – включително групите и феновете – както никога досега, но дойде и с развитието на куп аудио моделиращ софтуер, който промени правилата на играта. Самият ти повече позитиви или негативи виждаш в тази ера?

-        Иска ми се да можех да ти кажа, че музикалният бизнес се подобрява, но не се. Платформата на Епъл е нелепа, Спотифай също, който ти каже, че правим пари от тези глупости, е шибан лъжец. Не знам някой... Покажи ми НЯКОЙ с чек от Спотифай за повече от 5 долара и ще ти ***** в ютюб. Работя с пича, който се занимава с каталога на Бийтълс – куп бумаги, на които пише „Печелиш 0.0000000005 цента“. И това са шибаните Бийтълс, окей? Колко мислиш получават всички останали? Онзи тип Дениъл Ек е престъпник, трябва да е затворник, а не милиардер. Това са простотии, човече, легализирана кражба, точно като корумпираните политици. Да не почвам, че току-що съм се събудил. Но нещата са такива, каквито са, не мога да ги променя, нямам тази власт. Но едничкото, което не могат да ми отнемат, е преживяването на сцената – затова пътувам. Добре поне, че обичам да съм на път.

-        Връщам те към нещо далеч по-приятно – новият албум ТОТО 14. Какво го прави по-особен в дискографията ви?

-        Искахме да опитаме. И да докажем, че първо, всички все още имаме нови и свежи идеи и второ, че албумът не е само един хит - не се състои от една добра песен и силаж. Това е, което пресата иска да вярваш – това им позволява да успяват да крадат музкалния бизнес от артистите. И вярно, много артисти действително имат по една свястна песен на албум, но ние, които сме правили албуми през целия си живот, имаме различна работна етика и гледна точка по въпроса. А и феновете ни очакват повече от нас – и ние трябва да им го дадем. Хората харчат за билетите ни заработени с труд пари, очакват много, така че ние трябва да изпълним очакванията им.

-        И не е само това – с толкова страст говориш за музиката, но и в албума, особено в „Holy War“, не страниш от горещите теми.

-        Ние сме хора на определена възраст вече – няма да седна да пиша за парти в клуба, дрога и бързи коли, нали разбираш. Изживяли сме доста години, видели сме света – пишем за това, което докосва сърцата ни. А и след 40 години просто трябва да пишем по-добри песни – писали сме и кофти неща по-рано. Ние се надсмиваме над себе си, повече отколкото другите биха могли. Адски се забаевлявахме и с епизода на „Фемили Гай“, и с героя в „Саут Парк“, с Джими Фалън, с Джъстин Тимбърлейк и пародията му на „Африка“ - смятаме, че е страхотно и се пръскахме от смях. Това е да си част от попкултурата, така че не е като да ни липсва чувство за хумор.

-        Това може би е защитен механизъм – трябва да го имаш.

-        Защото ни наритват задниците от първия ден. Ние се появихме не сцената по същото време, по което и пънк рокът – ние бяхме тяхната антитеза. И да ни сравняваш е глупаво. Ние никога не сме били писък на модата, че да станем ретро. Просто сме едно постоянно присъствие. И понеже не могат да се отърват от нас, се налага да ни приемат. И сега, когато получаваме добри отзиви, всички ни захаресваха. Малко е смешно. Защото има някои хора – сп. „Ролинг Стоун“, „Спин“ - които никога няма да ни харесват и това е окей, не ни дреме. Знаеш ли, всичко, което някога съм искал, е дълга кариера. И я получих. Не мога да се ядосвам никому за нищо. Благодарен съм за късмета си. Но не съм този, който ще угажда на сп. „Ролинг Стоун“ - не ми пука за тях. Смешно е – ние отказахме да се появим на корицата им. Това беше най-якият пънк ход, който някой някога е правил и вбеси Ян Уенър толкова много, че те отказаха да пишат вече за нас. Той не беше на себе си – никой досега не беше си позволявал да направи такова нещо.

-        А защо всъщност го направихте?

-        Защото знаехме, че ще ни оплюят, те ни мразеха! Ти би ли влязла в горяща сграда? Щеше да е точно така. Затова ние им казахме „Майната ви! Вземете си списанието и си го ***** отзад!“ И той никога не забрави това. Ето как изпаднахме и от базата данни на Залата на Славата. Преди време той се опита да ме накара да отида там, за да свиря с Куинси Джоунс и Ренди Нюман, защото съм свирил в албумите им, и аз му казах „Не. Няма да стъпя в тази сграда“.

Свързани новини